Непубликувано писмо за недосниман филм  „Другото лице” на България до репортерката на Би Би Си Стейси Дулли, която засне филма „Пиячка, претъпкани барове и България”.
    
      „Хей, Доли или Дуули, или както ти  е името.  Следващия път поискай пари за друг филм. За другата България. Българските репортерки и  водещи нямат време. И пари не им дават за такъв филм. Но лентата все още...се върти. Поусукана, пожълтяла, полузабранена или  направо изгонена от големите салони. Но кога не е било така. Мимолетното и заразеното винаги се е ширило – на екрана и на първия ред. А другото...е пребъдвало.

Като видях какви си ги сътворила във филма „Пиячка, претъпкани барове България” хукнах право в Историческия музей. Нали фонът във филма е  от моята Роидна, макар че здраво пиеха и британските младежи. Не отидох в Парламента. Страх ме беше. Имам лошо усещане ,че следващия път, когато поредната Дулли или Доли дойде в България  няма да си прави труд да лети до Слънчев бряг, че да показва как всичко е алкохол, сексшопове и наркотици. Ще кацне направо под опашката на Коня. И ще снима за Китайската капка на мъчението- вот след вот, каквото бил замислил Борисов. На което, обеща му,  Лютви Местан, ще се отговори с китайската капка на бавното затихване. Така си се заканиха, буквално и метафорично. А и такъв филм  се върти. Лошото е, че на масата на китайското мъчение, стегнат с желязна маска, е цял един народ. Усещането е за експеримент. Започнал не от сега. Резултатите ги е разказала твърде непосредствено и „силно концентрирано” Дулли, между два коктейла в бара. БиБиСи го излъчва за една седмица три пъти.. А аз, вместо по селата, този път...направо в Музея. И там чета надпис, от неизвестен доминикански монах, 1308 година:

”България сама по себе си е голямо царство...”.

Надписът обяснява, че то е съставено от три, със столици Търново, Видин и Карвуна. И продължава:

”...Царете на това царство всички се наричат Шишмановци. Земята му е много обширна, богата и хубава. Тя се напоява от десет плавателни реки, обрасли с живописни гори и дъбрави, богата на жито, месо риба, сребро и злато, а най-вече - восък и коприна. Впрочем в нея има много сребърни рудници,  а всички реки, влачат пясък, примесен със злато, откъдето по заповед на царя постепенно се извлича и добива злато”. По средата на това царство протича р. Дунав. 

Изтръпнах-това ли е останало от моята Родина, която видя Стейси Дулли. Или просто очите на Сгейси Дулли са широко отворени само за това. И си обащах друго. Ще направя различен филм. Щом шумът и споменът за истина и предание още се долавя из по-непопулярни кътчета, щом Стейси от Британия има време да разказва за моята Родина, а аз не, щом киното така бързо скача в живота и обратното, ще направя  филм, различен от този на Дулли. Нещо като два филма-за една България. Моят няма да е така скъп, а за скъпи неща: За  плетениците на онази България, в чиито реки се е оглеждал златен прашец. Чийто Букви са превеждали Благодатта, чийто мъже са удивлявали с мъжеството си пътешествениците, а жените-вледенявали с красотата и почтеността си - мъжете. Трябва да бързам. Докато са живи последните от героите. Докато някои от внуците им са все още различни от героите на Дулл в баровете на Слънчев бряг. И после- всеки да гледа каквото избере. На живо.”

                                                                             Ваня Манолова