Буда и Будите

Гардеробът с досиетата е със скелети,но и със двойно дъно

Никога няма да е отвореният гардероб-докрай

Досиетата.Те никога няма да бъдат отворени за да служат изцяло на истината.Видях  и снимах филм за хора,търкали наровете на затворите, неизкушени от „бонусите” на Прехода, жертвали живота си срещу комунистическия режим.Представете си-те нямат досие. Такъв човек е  коориднаторът  на първата правозащитна антикомунистическа организация у нас, Независимото дружество за защита правата на човека, който е автор и единият от шестимата подписал Апела и Декларацията за правата на човека до Виенската конференция 1986 година. Григор Симов Божилов, 13 години политически затворник, с 6 дела и три бягства от комунистическа България. След двата документа/Апела и Декларацията/,Румяна Узунова и „Свободна Европа”   заговарят за България и че и у нас има десиденти. Та такъв човек няма досие! А колко други досиета бяха подхвърлени, закопавани, изважадни на части или скривани на парче. Но никога докрай. Включително и при сините демократи от  цветния Преход. Да, досиетата са гардероб със скелети-стара истина, публично забелязана от новият главен прокурор по повод досието „Буда”. На дъното е много двойно на този гардероб.Общото „непрочитане” опорочи прочитането им. Наказателното им отваряне срещу неудобни ни изправи пред абсурда да мислим,че е по-добре  завинаги да бъдат затворени,защото така или иначе няма да бъдат изцяло отворени. Усещането е за дистрес. За ускорено тичане в лабиринт-свършване няма. Те може и взаимно само да се плашат. Народът-е изплашен. Така се чувстваме тези дни, ненаучени да медитираме:”Ом-м-м-м” по източните практики,но и  изгубили православните си ценности. Сто Буди и един Буда. Не  че не искаме истината. Истината боде. Но и вдига. Ще си я търсим обаче лично.„Какъв ти Буда,аз съм православен”, намекна тези дни премиерът. Питам се-колко ли време могат да съжителстват и двете?Въпросът е по- принципен. За повече илюстративност прилагам статията,която  написах преди няколко години, актуална по темата „досиета”-в.”Новинар”, „Неизбодени очи”.
http://novinar.bg/news/neizbodeni-ochi_MzA5MjsxNA==.html

В Трънско наесен пейзажът някак боде. Право в сърцето. С това е особено подходящ за изумителната история на Григор Симов. Или Гринго, както му казва брат му Борис. Гришата току-що е прибрал кравите от паша и сред калта и сумрака на кошарите не съм сигурна видях ли наистина сълзата в светлосиньото на очите му. Или я видях по-рано, докато разговаряхме с Борис: “За едно от бягствата през границата Гринго ни каза предварително. Върви, а мама го хванала за краката и не го пуска. Отказа се... но само за две седмици.” После махва примирено с ръка: ”Да си намериш булка, Левски. Стига си се венчал все за свободата.” Да си намери, мисля си, ама затворническата му одисея е достатъчна в Итака вече никоя да не го чака: 13 години политически затворник, шест пъти осъждан от комунистите, година с десетки опити за бягства от затвора, изселен “на ръба” на България, в Кайнарджа, заради човешките права. Сега - живее сам и гледа 20 крави в крайната махала на с. Парамун. И още куп кутрета.

Бях срещнала Григор преди месец, случайно, на връщане от Ждрелото на р. Ерма. Тогава той влезе в крайпътната кръчма с нещо като ушанка на главата и не знам защо си помислих: ”Този със сините очи е като герой на Солженицин, като изваден от Българския ГУЛаг.” После разбрах, че той наистина е от шестимата българи, подписали апела и декларацията до Виенската конференция по правата на човека през 1986 г. След нея западните радиостанции започват да се сещат за България и дисидентите й. Около 500 човека се записват в създаденото Дружество за защита правата на човека начело с Илия Минев. Григор му е координатор. Едва по-късно се редят сцените и постановките на нежната ни революция, екопоходът, "Кристал", 10 ноември.

“С кого искаш да разговаряш”, пита служителят на американското посолство влезлия мъж. "Нямам никакви претенции. Отнася се за човешките права.” Няма и нищо страшно. Ако се случваше днес. Но годината е 1886, 19 декември. Посолствата се следят и подслушват постоянно. Григор Симов не изключва писмото директно да се окаже на някое бюро в ДС. Сам не вярва, че успява да внесе апела и декларацията за присъединяване към Виенската конференция, без да го арестуват. Текстовете съобщават, че в комунистическа България не се спазва нито едно човешко право и това обезсмисля Хелзинки. С декларацията пък се присъединяваме към Меморандума - първия общ документ на дисидентите от Източна Германия, Унгария, Чехословакия, Полша и Румъния.

“Важното беше да се чуе нещо “от и за България”, да съберат фактите и да се изнесат на Запад. Тогава мислехме, че там не знаят. А ние трябваше да докажем, че се съпротивляваме”, спомня си 23 години по-късно Григор. От посолството отива право при Едуард Генов. Уточняват как той, Божидар Статев и Стефан Савовски допълнително ще предадат подписите си, за да се присъединят към вече подписалите: Григор, Цеко Цеков и Илия Минев. Година по-късно и шестимата са сред единайсетте основатели на Дружеството за защита на правата на човека. В спомените си “Срещу течението”, разпространявани по интернет, Григор пише: “След внасянето на апела вървяхме с Едуард и Савовски и мислехме за опасностите. Казах им, че за този текст е малко вероятно да ни осъдят и че ако осъдят някого, това ще съм аз.”

Не е далеч от истината. Изнервен от мълчанието, след двайсет дни за втори път стига до американското посолство. Но този път само до вратата. Сграбчват го и за седми път го пращат на “Развигор”. А оттам - вдън земя, в Кайнарджа, Силистренско, изселен за две години. Колко ли им се е струвал опасен, та веднага обявяват селото за гранична зона. Лошата новина е, че сутрин, обед и вечер трябва да се подписва в общината. Добрата, че успява да слуша западни станции. В една от емисиите на "Гласът на Америка" говорят за него, за апела им и за Илия Минев, когото след случая държат под домашен арест. Колелото е завъртяно. И макар че перките му ще ги млатят - с репресии, арести, интернирания, внедряване на агенти на ДС в дружеството и изникналите по-късно неформални организации, неудобните вече не може да изчезнат безследно по затворите. Друг е въпросът, че бе направено достатъчно да изчезнат от главната сцена на събитията около 10 ноември. А и от демократичните листи по-късно.

Повечето и не искаха да са в това войнство. За Григор е сигурно: “Не исках да се бутам”, уточнява днес. Но в едно интервю казва за Едуард Генов: ”Той беше умен, образован, интелигентен човек.Трябваше да стане поне народен представител. С два инфаркта е и се изгуби по Америка. Бай Илия Минев вече не е сред нас. Цеко Цеков също рядко идва в България.” Григор решава да остане тук. Макар че през 1988 година с каквото усърдие 13 години го мачкат по затворите - Кремиковския, Софийския, Старозагорския и Ловешкия, с още по-голямо се заемат да го изгонят от родината. И международен паспорт му издават, и изпращане на гарата му устройват.

Три пъти бяга през границата и един – от затвора. След всяко бягство Григор отнася нещо за спомен: аритмията, зъзненето, лекото проточване на някои думи. Храченето на кръв е след третото бягство, от поредното “посрещане” на заставата в Калотина. Там е най-якият бой. Млатят го наведнъж десетина момчета, граничари, но дебелият ефрейтор е непостижим. Преди това свойски му разказва, че е много уморен, защото току-що заровили едно германско семейство. Но явно лъжел за умората, биел бодро и жестоко.

“Но за затворите по-добре да чуете другите”, отново бяга от сцената Григор. Спомня си любимия израз на Илия Минев: ”Ужас и безумие”, и разказа как два пъти го изнасят мъртъв, в книжен чувал, но и двата пъти се съживявал, преди “циганинът да го зарови”. ”Ето така - сгъват те на две и в чувалчето”. В Седмо отделение на Софийския затвор пък, като се наскачат на гърдите ти или те пребият с тежки кабели, те вкарват в студения варел, в умивалнята. От него черпят и за тоалетните. Умно. И пестеливо. Като кучешката колиба край Бобов дол, за която разказва Бай Коста. Използвали я за карцер - дни наред “стоиш” прегънат, а за естествените ти нужди - два провесени чорапа, които зимата стават на висулки и подрънкват зловещо по дървото. “Мислил ли си за отмъщение?” е единственото, което успявам да процедя, за да не извикам. “Не. Мислил съм да събера професионалните биячи от затворите и да направя филм: Боян Мечката, Шахо Циганина, Станимир... Всичките, които са се престаравали до смърт (в случая това не е идиом). Може пък да им олекне. След затвора намерих вярата в Господа и съм сигурен, че всяко насилие е стрела към самия теб. Може би решението е лустрация, но и за нея е късно - няма да засегне икономическите корени и сеячи. А на изпълнителите гледах като на неодушевени предмети”, уточнява Григор.

Ако Гришата се съгласява да говори, то е защото истината трябва да се пази. Да не излезе, че напразно са страдали. А и заради младите: “Преди по затворите ни вземаха здравето, а сега им изпиват мозъка, с нов терор - от голотия, мръсотия и безмисловност. Как да си наредят пъзела.” Своя Гришата си го е наредил. Убеден е например, че никога няма да бъдат отворени досиетата, и го е разбрал още когато СДС е на власт. Три пъти стои на мълчалив протест пред Народното събрание с плакати - веднъж още докато се кове законът за досиетата, после, като е “готов и нескопосан”, и третия път - по повод 10-годишнината от 10 ноември. Никой не му обръща внимание. Или по-лошо - започват да го гонят. Накрая, като стига до архивите, парадоксът е шамарен. Няма досие. Така и пише на плаката си, с който всяка сутрин си хваща автобуса от Парамун, та до Народното събрание, месеци наред: ”13 години политически затворник, 6 пъти осъждан,1970-1985 година изселен заради “човешките права”, координатор на Дружеството за правата на човека - нямам досие!?”

“Истината на фактите е една. Тя е като жълтото на тази покривка. Често е по-различна от субективната истина, която можем да въргаляме, колкото си искаме, с часове”, уточнява Григор. Просто трябва да си отваряме очите. Той и затова е запазил своите. Като млад, в момент на отчаяние, след третото бягство решава да ги избоде. Написва и декларация: ”Декларирам, че ще си извадя очите в знак на протест за това, че вече седем години съм в затвора само защото искам да напусна България.”
“Господ ме пожали. Приспа ми се страшно, ето така, както бях подпрял пироните от двете страни на слепоочието си. Целият в пот. И Бай Илия, с когото бях в килията, и той се изпотил, гледа ме и не може да помръдне. Разбира се, можех и да се самозапаля, но си представях как сляп, ако остана жив, ще разказвам за престъпленията на комунистите”, спомня си в книгата Григор.

И все заради тази истина около дружеството успявам да се срещна и с Цеко Цеков - политзатворник от най-тежкото Седмо отделение на Софийския съд, който на две-три години отскача веднъж до България. От 89-а е в Америка - прокуден заедно с Едуард Генов. ”В затвора имаше много политически. Понякога се влизаше за крива дума срещу системата”, спомня си Цеко Цеков, който се сприятелява с Григор и Илия Минев в Старозагорския затвор. "За мен важното беше кой какво направи след затвора. И в този смисъл Бай Илия Минев и Григор са ми учители. След като написа Апела до Виенската конференция, Гришата идва при мене и вика: "Виж, аз съм обиколил много политически, направил съм проучвания. Деца имаш - мисли." След това разбрах, че е говорил с много политзатворници, но те се страхували да подпишат. Аз бях първият, който подписа апела. После - Илия Минев. Знаех, щом Гришата го предлага, значи го е премислил. Нас ни освободиха, него го изселиха. Дружеството учредихме на 16 януари 1988 година. На това събрание Григор явно не можеше да присъства, а Илия Минев по съображения за сигурност не дойде. Но и двамата бяха вписани сред учредителите. Избрахме Илия Минев за председател, а мен - за секретар. После се знае - внедриха в дружеството агенти. Разцепиха го. Накараха ни да се съмняваме един в друг.”

“Нане, Нане”, нарежда Гринго на една от кравите. Гледам сухата му фигура и си представям онова малко селско момче, което до две години сучело от майка си. Даже услужливо й носело столче да седне. На пет пък направо се поболяло от идващото бедствие, за което всички говорели: ”Текезьето”. ”Тогава няколко пъти на сън изпадах в шок, сънувах чудовището. После, като юноша, заболях по свободата. Видях лъжата и че всички бягат от Изток на Запад, а никой-обратното.” Днес трудно може нещо да шокира Григор. Може би защото е разбрал, че свободата се намира, и пътят, и истината, но не от Запад или каквато и да е посока на картата, а от Горе. Кръстил се е след затворите.

Година по-късно бе сниман и филма.Може да се намери в Интернет.