Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
21.01.2015 09:20 - учителю, не накажи, а покажи
Автор: vanina1962 Категория: Новини   
Прочетен: 1500 Коментари: 0 Гласове:
0



  Най-трудното е да намериш мярата в общуването, а само така можеш да бъдеш допуснат да даваш алтернативи

Орлин Иванов е инженер, педагог и поет. Преподавател е по компютърни технологии в 32-ро СОУ. Наскоро издаде стихосбирката „Кутия за писма“, в чийто предговор поетът Петър Андасаров твърди, че има ярки поетични зърна, а авторът на „внезапните“ стихове не хитрува - нито с думите, нито с нашата готовност да му повярваме.

- В едно поздравително писмо към вас учениците от VІ „а” клас пишат: “Вие сте най-добрият човек на света“, г-н Сладуранков. Как се става „сладуранков“, без да станеш сладникав и „адвокат“ на изкривеното, което напоследък силно вилнее сред млади и стари? Исках това да е последният въпрос, но да обърнем сценария.
- И да започнем, и да завършим с този въпрос, все за едно ще си говорим. За намерената мяра, която печели доверие, за да бъдеш допуснат изобщо да кажеш и покажеш другата версия. Иначе какво да им размахваш пръст на децата само. Те ще те олицетворят с него и „ще те изключат“. Принципно учителската професия предполага голямо старание, но е преди всичко призвание. Няма ли я тази тънка мяра за ненасилствена комуникация с децата, опряна на принципа “не накажи, а покажи“, останалото е самоизмама. Хорхе Букай разказва за мъдреца, провокиран от човек, който иска да се подиграе с него. Държи той жива пеперуда в ръцете си, с готовност да я смачка и пита: - Жива ли е или мъртва? – „Всичко е в твоите ръце“ - отговорил мъдрецът. Не трябва страхът да завладява учителя така, сякаш всичко е извън нас и сме лишени от избор в отношенията с децата. Същото трябва да внушаваме и на тях за живота. Но не насилствено. Психологически факт е, че забраненото, още повече ако е широко разпространено – привлича и заразява. Затова най-трудното е да намериш мярата в общуването. А само така можеш да бъдеш допуснат да даваш алтернативи. При това децата съвсем не са еднакви, различни са „в детайлите“, където знаем какво се крие. Всяко едно е с основен характер според типа нервна дейност, но той е с много нюанси. И тъкмо в тях се стремя да вникна. И по-дълго да ги наблюдавам. Иначе съм изгубен. Почнеш ли ребром - еднакво с всички, провалът е неминуем. Децата искат да чувстват въпреки краткото време, в което си с тях, че те са личности, индивиди. Парадоксално е, че те много повече от възрастните искат да са и да изглеждат личности. Една мъдрост казва: „Бог е с децата и с растежа им се оттегля“. Значи по-възрастните трябва да се върнем към Него.

- Не е ли обратното? Той винаги си е на мястото. Всъщност ние сме тези, които се оттегляме от изначалната мяра за добро и зло и постоянно я мерим според нашия „аршин“?
- Точно затова, ако не се стремим да се доближим до Него и чрез децата си, допълнително се объркваме. Случвало ми се е, когато не съм в добра кондиция, учениците ми идват и питат: "Господине, какво Ви е?“ Ако знаете как ме топлят. Какво излиза - често тъкмо децата ни учат на нелицемерие и усет - те са децата, които не заслужаваме. Ето един пример. Изключвам другите уроци от него - има по нещо за всички. Интересува ме най-важният. Учениците бяха подготвили някаква изненада в двора на училището и я съгласуваха само с директора, заместниците му и учителите по физическо. За целта излязоха облечени с три цвята тениски – бяло, зелено и червено, 10 минути по-рано от час. Настана такава канонада от закани от „фронта“ на колегите - за двойки, за наказания. Според мен друга трябваше да е реакцията, даже и да са много обидени. Не зная дали това е най-подходящият пример, но съм убеден, че често учителите не заслужаваме учениците си. Така казах и на колегите. Което пък на мен ми донесе скърби.

- Какво най-вече не приемат днешните ученици?
- Днешните ученици не обичат особено учителя без решение, който само наказва. Нито учителя репродуктор. Понякога се налага от дистанция да им кажа как звучи грозното. И заедно, карикатурно да изиграем този изкривен образ. Чувал съм ги например как говорят в междучасието. Влизам в час и с незлобие, залагайки на тяхната интелигентност и усет, изричам нещо в подобен стил и маниер. Гледат стреснато. Но за кратко. После са готови да се посмеем. По-после – да си спестят някои от тези изрази. И още. Макар че преподавам технологии, свързани с компютрите, някак между другото, като си говорим, наричам компютрите и мрежата фейсбоклук, интернета – интерглупитет. Много ми се иска глаголът „грижа се“ за тях да стане в страдателен залог – те да започнат да се грижат за душите… и ушите, и очите си. Например, като ги гледам как на всяка цена искат всичко тук и сега, им подхвърлям: „Един все се оплаквал: „Господи, роптаех, докато нямах нови обувки, докато не видях човек без крака“. Наистина някои неща в този свят ни идват като благослов, но остават като урок.

- Парадоксално е - инженер учител, който преподава компютърни технологии и „стреля“ по научно-техническата революция. В същото време поет, който учи децата на рационалното - не ви ли подозират децата в тези няколко кожи, как да ви вярват?
- Като ме усетят единен въпреки всичко. И че ги обичам. И нещо много важно – готов съм да се оглеждам в техните очи като в огледало. Направо съм си наблюдаван. При това - за по-дълъг период от време. И знам за “гайгеровите им броячи“, с които децата улавят лицемерие. Не изключвам да призная, като сбъркам. Всички имаме дефицити и търсим истината за този свят. Нали знанието трябва да помага на човека да изобрази в себе си Божия образ. Именно това понятие – изобразяване на Божия образ – отразява думата образование. А педагогика означава детеводство. От древността е призната за изкуство. Виж, за научно-техническата революция – нямам намерение да изхвърлям компютри през прозореца. Всичко може да се обръща с мяра за добро. Но ще си позволя да цитирам втория куплет от стихотворението си „Дали“: 
„Дали не е самоирония,
техническата какофония!
Щом виртуалното сближава,
реалното отдалечава.
В час са чували от мен: „Намерете инжектоплектор за перфокондрация чрез диплексия. Но само този, който перфокондрира странично!“ Отговарят ми: „Господине, системата не може да намери.“ – „Горката система! Разбирате ли колко ограничена е тя всъщност? Умът ви ще ви каже, че това е ефимерен израз“. Да спрем да търсим в интернет нищото. Компютърните технологии, които преподавам, са отлична илюстрация, че компютърът може да даде информация за алгоритъма и създаденото до момента. Но с творчество се върви напред. Друг раздава талантите, а те са различни и не по равно. И на мен ми се е случвало да бъда два часа в мрежата. Но именно след такива два часа ми е важно къде съм бил всъщност. И къде съм. Затова е важно „да пътуваме“ в една класа и в едно купе с децата си.

- В предговора на цитираната ваша стихосбирка „Кутия за писма“ известният поет Петър Андасаров твърди, че след толкова изчетени стотици и хиляди ръкописи има умението веднага да познава истинския творец и че във „внезапната“ ви поезия има ярки поетични зърна. Да не се вживеете в новата си роля и да забравите учениците?
- Напротив. Сродно чувство ме вдъхновява и за двете. Преситеното зло, което ни блокира. А природата не търпи празно пространство. Все по-тягостно ме преследват пропастите, които са отваряли родителите с децата. Скритата им жажда. И все по-трудната задача сега – да не прескочат границата. Понякога с компютрите, те вече са в бездната, а родителите мислят, успокояват се, че са в другата стая. Добрата книга е друго. В мрежата се случва да се насъскват като в най-новия колизеум и после от арената на улицата - право в “Пирогов“. Споделям преживян опит с ученик. Сквернословието, което се лее, и беднотията на езика - това, че пишат учител с „о“ в девети клас, е всъщност вик на душите им. Нали това, което говори устата, отразява състоянието на сърцето, недостиг в самата нагласа на ума. На истинска истина учим ли ги? Наскоро си направих експеримент. Сядам в едно кафене. От десетина двойки само двама бяха наистина заедно. Сядат момче и момиче - тя заби поглед в някаква козметична брошура, той - в таблета. Не преувеличавам – така един час. Колежка ми споделя: “Моите двама синове седят на една маса и не говорят.“ Нали не ме съветвате да ги „номинирам“: „само ти и ти си виновен, щом не умеете да общувате един с друг – когато сте заети да успеете, или когато се радвате.“

Етикети: общуванепреподавателученициучилищеучители      



Гласувай:
0


Вълнообразно


Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: vanina1962
Категория: Новини
Прочетен: 148688
Постинги: 110
Коментари: 17
Гласове: 190
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031